Думите на призванието
Скъпи братя и сестри!
На 4 август последната година на 160 та годишнина от смъртта на Свещеникът от Арс, поисках да предложа писмо на свещениците, които всеки ден посвещават своя живот на призива, който Господ им е отправил, като служат на Божия народ.
По този повод избрах четири ключови думи – страдание – признателност – смелост и възхвала – за да благодаря на свещениците и да подкрепя тяхното Служение. Мисля, че на този 57ми Световен Ден за Молитва за Звания, тези думи могат да бъдат взети и отправени към целия Божи Народ, въз основа на един евенгелски пасаж, който ни разказва за единственото преживяване случило се на Исус и Петър, по време на нощната буря над Тиберианското езеро. (виж Мт 14, 22-33).
След умножаването на хлябовете, което беше развълнувало събраното множество Исус заповяда на учениците си да се качат на лодката и да Го изчакат на другия бряг, докато Той изпращаше събраните хора. Образът на това преминаване на езерото по някакъв начин напомня пътуването на нашето съществуване. Лодката на нашия живот наистина напредва бавно, винаги неспокойна, защото търси благоприятно място за акостиране, готова да се изправи пред рисковете и възможностите на морето, но също така желаеща да получи кормчия и завой, който най-накрая ще я поведе в правилната посока. Но понякога се случва да се изгуби, или да се остави да я заслепят илюзиите, вместо да последва светлия фар, който я води към добър пристан, или да бъде предизвикана от ветровете на трудностите, съмненията и страховете.
Същото е и в сърцата на учениците, които са призвани да следват Учителя от Назарет, които трябва да се решат да преминат на другия бряг, избирайки смело да изоставят сигурността си и да следват Господ. Това приключение не е спокойно: нощта настъпва, насрещният вятър задухва, лодката се мята по вълните и страхът че няма да стигнат там и няма да са на висота за призива, рискува да ги обземе.
Евангелието обаче ни казва, че в приключението на това трудно пътуване ние не сме сами. Господ, почти принуждавайки зората в сърцето на нощта, върви по разбунтуваните вълни и се присъединява към учениците Си, Той кани Петър да Го посрещне по вълните, спасява го, когато вижда, че потъва и най-накрая се качва в лодката и накарва вятъра да спре.
Тогава първата дума от призванието е признателност. Навигацията на правилния курс не е само задача, която разкрива нашите собствени усилия и не зависи само от маршрутите, които ние избираме да поемем. Реализацията на нас самите и нашите проекти за живота не е математически резултат за това, което сме решили в едно изолирано „аз”; напротив тя е преди всичко отговор на един призив, който идва от Висините. Господ е този, Който ни казва на кой бряг да отидем и пак Той отдавна ни дава смелост да се качим на лодката; а когато ни повика, Той става и наш кормчия, Който ни придружава, за да ни покаже посоката, за да ни попречи да попаднем в клопките на нерешителността и да ни направи способни да ходим по разбунтуваните вълни.
Всяко призвание се ражда от този любящ поглед, с който Господ идва да ни посрещне, може би и тогава, когато лодката ни беше в хватката на бурята. «Призванието е повече от избор, от наша страна то е отговор на един безвъзмезден призив от Господ.» (Писмо до Свещениците, 4 август 2019 г.) ; ето защо ние ще успеем да го открием и да го прегърнем, когато сърцето ни се отвори към признателността и ще съумеем да схванем преминаването на Бог в нашия живот.
Когато учениците виждат Исус да се приближава, ходейки по водата, те първо мислят, че Той е призрак и се страхуват. Но веднага Исус ги успокоява чрез една дума, която винаги трябва да съпътства нашия живот и пътя на нашето звание: «Смелост, това съм Аз, не бойте се!» (стих 27). Точно това е втората дума, която бих искал да ви поверя: смелост.
Това, което често ни пречи да вървим, да израстваме, да избираме пътя, който Господ трасира за нас, са призраците, които се бунтуват в сърцето ни. Когато ние сме призвани да оставим нашия бряг на сигурност и да прегърнем едно състояние на живота – като брак, ръкоположено свещенство, посветен живот – първата реакция често е представена като "призрак на неверието" : не е възможно това призвание да е за мен; наистина ли това е правилния път? Наистина ли Господ иска това от мен?
И малко по малко в нас нарастват всички тези съображения, оправдания и изчисления, които ни карат да губим устрем, които ни смущават и ни сковават на брега на отпътуването : ние мислим, че сме тръгнали по грешния път, че не сме на висота, а просто сме видели призрак да ловува.
Господ знае, че един основополагащ избор на живота –като този да се ожениш или да се посветиш по специален начин на Негово Служение –изисква смелост. Той познава въпросите, съмненията и трудностите, които движат лодката на нашето сърце и затова ни успокоява: "Не бой се, Аз съм с теб!". Вярата в Неговото присъствие, която идва да ни посрещне и да ни придружи дори, когато морето е бурно, ни освобождава от тази неподвижност, която вече имах възможността да определя като «сладка тъга » (Писмо до свещениците, 4 август 2019г.), това ще рече вътрешно обезсърчаване, което ни блокира и не ни позволява да опитаме красотата на званието.
В Писмо до свещениците, говорих също за страданието, но тук аз бих искал да тълкувам по друг начин тази дума и да се позова на умората. Всяко призвание включва ангажимент. Господ ни призова, защото иска да ни направи като Петър способни „да ходим по води”, т.е. да поемем в ръце контрола на живота си, за да се поставим в служба на Евангелието, чрез конкретни всекидневни начини, които ни посочва и специално в различните форми за призвание мирянско, за свещенство или за посветен живот. Но ние приличаме на Апостола: имаме желанието и устрема обаче в същото време сме белязани от слабости и страхове.
Ако ние позволим да бъдем увлечени от мисълта за отговорностите, които ни очакват – в брачния живот или в свещеническото Служение – или от изпитанията, които ще се появят тогава, когато отвърнем бързо погледа си от Исус и ние като Петър рискуваме да потънем. Напротив, дори в нашите слабости и в нашата бедност, вярата ни позволява да вървим към среща с Възкръсналия Господ и да преодолеем дори бурите. Всъщност Той ни подава ръка, когато поради умора или страх рискуваме да потънем и това ни дава необходимия устрем, за да живеем нашето призвание с радост и ентусиазъм.
Накрая, когато Исус се качи на лодката, вятърът спира и вълните се успокояват. Това е красиво изображение как Господ действа в нашия живот и в суматохата на историята, особено когато сме в бурята: Той заповядва на насрещните ветрове да се успокоят, и силите на злото, на страха както и на примирението да нямат повече власт над нас.
В специфичното призвание, което сме призвани да изживеем тези ветрове могат да ни изтощат. Мисля за тези, които поемат важни ангажименти в гражданското общество, за съпрузите, които не случайно обичам да определям като "смелите", и специално за тези които прегръщат посветения живот и свещенството. Аз познавам вашата умора, самотата, която понякога натежава в сърцето, рискът на навика, който малко по малко загася изгарящия огън на призива, бремето на несигурността и на нетрайността на нашето време, страхът от бъдещето. Смелост не бойте се! Исус е до нас и ако Го признаем като единствен Господ в нашия живот Той ни подава ръка и ни хваща, за да ни спаси.
И така дори сред вълните нашият живот се отваря за възхвала. Това е последната дума на званието, и тя също иска да бъде покана за възпитаване на вътрешната нагласа на Дева Мария: признателна за Божия поглед, който се отправя към нея, поверяваща във вярата своите страхове и смущения, прегръщаща със смелост призива, тя направи от своя живот вечен химн за възхвала на Господ.
Скъпи братя и сестри, специално в този Ден, но и в обикновената пасторална дейност на нашите общности, желая Църквата да измине този път в служба на званията, отваряйки ниши в сърцето на всеки верен, за да може всеки да открие с признателност призивът, който Бог му отправя да намери смелост да каже "да", да победи умората във вярата на Христос и накрая да поднесе своя живот като химн за възхвала на Бог, за братята и за целия свят. Нека Дева Мария ни придружава и се застъпва за нас.
Рим, Свети Йоан Латерански, 8 март 2020, Втора Постна Неделя.
Папа Франциск