Franciszek-3

1ви януари 2020 година

МИРЪТ ПЪТ НА НАДЕЖДА:
ДИАЛОГ, ПОМИРЕНИЕ И ЕКОЛОГИЧНО ОБРЪЩАНЕ
 

  1. Мирът, път на надежда през препятствия и през изпитания

Мирът, ценно благо, тема на нашата надежда, към него се стреми цялото човечество. Да се надяваме на мир е човешко поведение, което съдържа и екзистенциално напрежение; ето защо едно настояще, дори понякога мъчително «може да бъде изживяно и  прието,  ако води към някаква цел, и ако може да сме сигурни в тази цел, че тази цел е толкова голяма, че може да оправдае усилията на пътя.»[1]. По такъв начин надеждата е добродетелта, която ни посочва пътя, която ни дава криле, за да вървим напред, дори когато препятствията изглеждат непреодолими.

 

Нашата човешка общност носи в паметта и в плътта си белезите на войните и конфликтите, които следват едни след други с нарастваща разрушителна мощ и които продължават да нанасят удари особено върху най-бедните и най-слабите. Освен това цели нации се борят, за да се освободят от веригите на експлоатацията и корупцията, които подклаждат  омразата и насилието. И днес още толкова много мъже и жени, деца и възрастни хора, са лишени от достойнство, физическа цялост, свобода, включително и религиозна, от солидарност в общността, от надежда за бъдещето. Многобройни невинни жертви търпят мъченията  на унижението и изолацията, траура и неправдата, и дори травмата на системен тормоз над техния народ и техните близки.

Ужасните изпитания провокирани от граждански и международни конфликти, често утежнени от безпощадни насилия, бележат за дълго време тялото и душата на човечеството. Всяка война, в действителност е братоубийство, което унищожава  самия проект за братство вписан в призванието на човешкото семейство.  

Войната, както добре знаем, често започва с нетърпимост към разликата с другия, която засилва желанието за притежание и волята за  доминиране. Тя поражда в сърцето на човека егоизъм и високомерие и ненавист, войната подтиква към разруха, към изграждане на отрицателно мнение за другия, към изолация и дори желание да го накараме да изчезне. Войната се храни от извращението на отношенията, от хегемонни амбиции, от злоупотребата с власт, от страха от другия и от различията приемани като препятствие; като същевременно тя подхранва всичко това.    

Парадоксално е, както вече подчертах по време на моето пътуване до Япония,  че «нашият свят живее в извратено противопоставяне  да иска да защитава и гарантира стабилността на мира въз основа на фалшива сигурност, подкрепена от манталитета на страх и недоверие, който в крайна сметка трови отношенията между народите и възпрепятства всеки възможен диалог. Мирът между народите и стабилността са несъвместими с всеки опит за изграждане върху страха от взаимно унищожение  или върху заплахата за тотално унищожение, те са възможни само, ако се тръгне от глобалната етика на солидарността и сътрудничеството в служба на едно бъдеще формирано с взаимозависимост и съвместна отговорност в лоното на цялото човешко семейство днес и утре.»[2].

Всяка ситуация на заплаха подхранва липсата на доверие и самовглъбяване. Липсата на доверие и страхът засилват крехкостта в отношенията и риска от насилие в един порочен кръг, който никога няма да доведе до мирни отношения. В този смисъл ядреното прекратяване може само да създаде илюзорна сигурност. 

Следователно не можем да претендираме, че поддържаме световна стабилност  чрез страха от унищожение, в едно равновесие, което е по-нестабилно от всякога, висящо на ръба на ядрена пропаст и затворено в стените на безразличието, откъдето черпим социо-икономически решения, които отварят пътя към драмите от изключването на човека и сътворението, вместо да се закриляме взаимно[3]. Тогава как да изградим пътя на мира и взаимната признателност ? Как да прекъснем зловещата  логика на заплахата и страха? Как да разчупим динамиката на недоверието, което преобладава днес?

Трябва да последваме истинското братство, базирано на общия божествен произход и упражнявано  в диалога и  взаимното доверие. Желанието за мир е дълбоко вписано в сърцето на човека и ние не трябва да се примиряваме с нищо по-малко от това.

  1. Мирът , път на изслушване, основан върху паметта, солидарността и братството .

ХибакушаHibakusha, оцелелите от атомните бомбардировки над Хирошима и Нагазаки, са сред тези, които днес, поддържат жив пламъка на колективната съвест, свидетелствайки на следващите поколения  за ужаса от случилото се през август 1945 година и неописуемите страдания, които продължиха чак до днес. Тяхното свидетелство събужда и така запазва паметта към жертвите, така че човешката съвест да става все по-силна, за да се изправи пред всяка воля за доминиране и разрушение: «Ние не можем да позволим на настоящите и бъдещите поколения да изгубят спомена за това, което се е случило, тази памет, която е гаранция и насърчение,  за да се изгради едно по-справедливо и по-братско бъдеще»[4].  

Подобно на тях, много хора навсякъде  по света предлагат на бъдещите поколения основната услуга на паметта, която трябва да бъде запазена, не само, за да не се  допускат отново същите  грешки и то така, че да не се предлагат отново  илюзорните схеми на миналото,  но също така, като плод на опита да представлява основата и да предсказва пътя  за настоящите и бъдещи избори в полза на мира.

Освен това паметта е хоризонтът на надеждата: много пъти в мрака на войните и конфликтите,  дори напомнянето с малък жест за получена солидарност може да вдъхнови смели и дори героични избори, може да подхрани нови сили и да запали отново нова надежда сред индивидите и в общностите.

Отварянето и прокарването на пътя на мира е едно още по-сложно предизвикателство, тъй като интересите, които са в играта на човешките взаимоотношения, на общностите и народите, са многобройни и противоречиви. Преди всичко е необходимо да се отправи призив към моралната съвест и към личната и политическа воля. Мирът в действителност намира своя източник в дълбините на човешкото сърце и политическата воля винаги трябва да бъде подхранвана, за да започнат нови процеси, които помиряват и обединяват хора и общности.

Светът няма нужда от празни думи, а от убедени свидетели, миротворци отворени за диалог без изключения и без манипулации. Всъщност мир може да се достигне  наистина, когато има убедителен  диалог  между мъже и жени, които търсят истината отвъд идеологии и разнообразни мнения. Мирът е една сграда, която «непрекъснато се изгражда»[5], път, който ние  поемаме заедно, търсейки винаги общото благо като се стремим да спазим дадената дума и да зачитаме правото. Взаимното изслушване, познаването и уважението към другия могат да се доразвият  така, че да  открият един брат в  лицето на неприятеля.

Следователно мирния процес е дългосрочен ангажимент. Това е търпелива работа за търсене на истината и правдата, която почита паметта на жертвите и отваря постепенно  една обща надежда, по-силна от отмъщението. В правовата Държава,  демокрацията може да бъде съществена парадигма на този процес,  ако се основава върху справедливостта и върху ангажираността за спазване на правата на всеки човек, особено, ако той е слаб или изолиран,  в непрекъснато търсене на истината[6]. Касае се за социална конструкция  и за бъдещи разработки, където  всеки да даде своя собствен отговорен  принос на всички нива на местна, национална и световна общност.

Както го подчертаваше Свети Павел VI, «двойният стремеж към равенство и участие се стреми да насърчи един вид демократично общество […]. Тоест значението на образованието за живот в обществото, където освен  информацията за правата на всеки се напомня и необходимият им корелатив: признаването на задълженията по отношение на другите; смисълът и практикуването на дълга сами по себе си са обусловени от самоконтрола, приемането на отговорностите и поставените ограничения за  упражняване на свободата на индивида или групата»[7]

Напротив разделението между членовете на обществото, нарастването на социалното неравенство и отказа да използваме инструменти за цялостно човешко развитие застрашават стремежа към общото благо. От друга страна, търпеливата работа основана  на силата на словото и на истината може да събуди у хората способността за състрадание и творческа солидарност.

В нашия християнски опит ние постоянно възпоменаваме Христос, който отдаде Своя Живот за нашето помирение (виж Рим 5, 6-11). Църквата напълно участва в търсенето на справедлив ред, като същевременно продължава да служи на общото благо и да подхранва надеждата за мир чрез предаване на християнски ценности, морално възпитание и социални и образователни дела.

  1. Мирът, път за помирение в братското общение

Библията, по-специално чрез думите на пророците, припомня съвестта и народите на Божия завет с човечеството. Касае се да се изостави желанието за доминиране над другите и да се научим да се гледаме взаимно като хора и като Божии чеда, като братя. Другият никога не трябва да бъде затворен в това, което може да е казал или направил, но трябва да бъде съблюдаван според обещанието, което носи в себе си. Само, когато изберем пътя на респекта ще можем да прекъснем спиралата на отмъщението и да поемем по пътя на надеждата.

Пасажът от Евангелието, който разказва за обмена между Петър и Исус ни води: «Господи, до колко пъти дапрощавам на своя брат, когато съгреши против мене-до седем пъти ли? Исус му отговори: “Не ти казвам до седем, а до седемдесет пъти по седем ”» (Мт 18, 21-22). Този път за помирение ни призовава да намерим в дълбините на сърцата си силата на прошката и способността да се признаем за братя и сестри. Да се научим да живеем с прошката това увеличава нашата способност да станем мъже и жени на мира.

Това, което е вярно за мира в социалната сфера е вярно също така и в политическата и икономическата област, тъй като въпросът за мира пресича всички измерения на живота в общността: никога няма да има истински мир, докато ние не станем способни да изградим една по-справедлива икономическа система. Както преди десет години го написа Бенедикт XVI в Енцикликата  Caritas in veritate : «Преодоляването на недоразвитието изисква действия не само за подобряване на транзакции, основани на обмен и социални придобивки, но най-вече за постепенното отваряне в глобален контекст на форми за икономическа  дейност, характеризирани с елемент на безвъзмездност и общение» (т. 39).

  1. Мирът, път за екологично обръщане

«Ако неразбирането на собствените ни  принципи понякога ни кара да оправдаваме лошото отношение към природата, деспотичното доминиране на човека над сътворението, или войните, неправдата и насилието, то ние вярващите тогава можем да си признаем, че ние не сме верни на съкровището на мъдростта, което  трябваше да пазим».[8]

Изправени пред последиците на нашата враждебност към другите, липсата на уважение към нашия общ дом и злоупотребата с природните ресурси - които считаме за полезни инструменти единствено за печалба в днешния ден, без да зачитаме местните общности, общото благо или природата– ние се нуждаем от екологично обръщане.

Последният Синод за Амазония ни подтиква да отправим  по нов начин призив за мирни отношения между общностите и земята, между настоящето и паметта, между опита и надеждата.

Този път на помирение е също изслушване и съзерцание на света, който ни е даден от Бог, за да можем да го направим наш общ дом. Всъщност природните богатства многобройните форми на живот и самата земя са ни поверени, за да бъдат “обработвани и пазени” (виж Бит 2, 15) също така и за бъдещите поколения с отговорното и активно участие на всеки. В допълнение ние се нуждаем от промяна в убежденията и в начина, по който се отваряме повече, за да приемем срещата с другия, както и в приемането на дара на сътворението, който отразява красотата и мъдростта на неговия Създател.

Това произтича особено от дълбоките мотивации и новия начин на обитаване на общия дом, да сме на разположение едни на други, всеки в своето разнообразие да чества и да уважава  получения и споделен живот, да се грижи за условията и моделите на обществото, които насърчават разцвета и постоянството на живота в бъдеще, да развива общото благо за цялото човешко семейство.

Ето защо екологичното обръщане,  към което ние отправяме призив ни кара да имаме нов поглед към живота, като имаме предвид щедростта на Създателя, който ни даде земята и ни припомня радостното отрезвяване на споделянето. Това обръщане трябва да бъде разбирано интегрално като преобразяване на взаимоотношенията, които ние поддържаме с нашите братя и сестри, с другите живи човешки същества, със сътворението в неговото най-богато разнообразие, със Създателя, който е първоизточника  на всеки живот. За християнина то моли да «остави да бликнат всички последици от срещата с Исус Христос за отношенията със света»[9]

  1. Сдобиваме се с толкова, на колкото се надяваме[10]

Пътят  на помирението изисква търпение и доверие. Не се сдобиваш с мир, ако не се надяваш на него.

Преди всичко трябва да вярваме във възможността на мира и да вярваме, че другият също има нужда от мира, както нас. В това, може да ни вдъхнови Божията любов към всеки от нас, една освобождаваща любов, без ограничения, безвъзмездна и неуморна.

Страхът често пъти е източник на конфликти. Следователно е важно да стигнем отвъд нашите човешки опасения, да се признаем за деца в нужда, пред този който ни обича и който ни чака, както Отец блудния си син  (виж Лк 15, 11-24). Културата на срещата между братя и сестри се прекъсва с културата на заплахата. Но тя прави от всяка среща възможност  и дар на безвъзмездна Божия любов. Тя ни подтиква да преминем ограниченията на нашите стеснени хоризонти, за да се стремим  винаги да живеем в универсално братство като деца на единствения Небесен Отец.

За учениците на Христос, този път е също така подкрепен от тайнството на Помирението, дадено от Господ за опрощение на греховете на кръстените. Това тайнство на Църквата, което обновява хората и общностите ни кани да обърнем поглед към Исус, който примири «със Себе Си всичко било земно, било небесно, като въдвори мир чрез Неговата кръв, пролята на кръста» (Кол1, 20) ; и той  моли да се изостави всяко насилие, в мисли, думи и дела, както към ближния така и към сътворението.

Благодатта на Бог Отец се поднася като безусловна любов. Веднъж получили Неговото опрощение в Христос, ние можем да поемем на път, за да Го поднесем на мъжете и жените на нашето време. Ден след  ден, Светият Дух ни подсказва поведения и думи, за да станем творци на правда и мир. 

Нека Бог на мира да ни благослови и да ни се притече на помощ.

Нека Мария, Майката на Принца на Мира и Майка на всички народи по земята да ни придружава и да ни подкрепя стъпка по стъпка в нашия път за помирение.

И нека всеки човек, който идва  на този свят да може да познае мирно съществуване и да развие напълно обещанието за любов и живот, което носи в себе си.

Ватикана на 8 декември 2019 година

Папа Франциск

 

[1] Бенедикт XVI, Енцикликата Spe salvi (30 ноември 2007), т. 1.

[2]  Реч за ядрените оръжия, Нагазаки, “Atomic Bomb Hypocenter”, 24 ноември 2019г.

[3] виж  Проповед в Лампедуза, 8 юли  2013 г.

[4]  Реч за Мира, Хирошима, Мемориал за Мира, 24 ноември  2019г.

[5] Втори Ватикански Събор, Const. past. Gaudium et spes, т. 78.

[6] виж. Бенедкт XVI, Реч на Папа Бенедикт ХVІ към ръководителите на христинянските асоциации на италианските работници 27 януари 2006г.

[7] Апостолическо писмо Octogesima adveniens (14 май 1971г), т. 24.

[8] Енциклика Laudato si’ (24 май 2015г), т. 200.

[9]  Ibid., т. 217.

[10] виж Йоан Кръстни, Мрачна нощ Nuit obscure, II, 21, 8.

© Copyright - Libreria Editrice Vaticana