„Дай ми едно обичащо сърце и ще разбере какво Ти казвам. Дай ми едно неспокойно, горящо и странстващо сърце, което е жадно за любов в тази пустиня; едно сърце, което жадува за извора на живота във вечното Отечество и то ще разбере, що Ти говоря”

(Св.Августин, слово 26,4 от „Тълкуване на Св. Евангелие от Йоан”)

ВЯРВАМ ЛИ В БОГ?

„И така братя, като се осмеляваме да влизаме в небесното светилище, чрез кръвта на Исус Христос по нов и жив път, нека да пристъпим с искрено сърце и пълна вяра, като очистим сърцата си от лукава съвест, защото вярата е твърда увереност в онова, на което се надяваме, и убеденост в онова, което не се вижда”  (Евр.10:19.22; 11:1). С тези чудни слова, в които се съдържа същността на християнската вяра, да прекрачим прага на живата ни вяра в Бог – Отец, Син и Свети Дух. Вярата не е чисто и просто религия – един човешки копнеж, едно въжделение на духа към Бог, една човешка идея за отвъдния и недостъпен Бог. Вярата е преди всичко доверие и връзка с Бог – аз вярвам в Бога, но също аз вярвам и на Бога. Какво означава това? Ако прелистим страниците на Божието слово, написано и предадено чрез книгите на Светото Писание, ние ще установим едно чудно откриване на Бога, започнало още в зората на човечеството; Бог, Който е Любов, желае да се открива постепенно на човека – открива се в сътворението на всичко, което съществува, открива се в избирането на Своя народ, открива се в словото и живота на толкова свети пророци, царе и обикновени хора в Стария завет и накрая се откри в един окончателен, завършен вид, като ни изпрати Своя Син. Вярата ни учи, че Бог е близо до човека, макар и отвъден, той присъства и води човека, направлява живота му чрез Своето провидение, Бог никога не е отсъстващ, а е винаги и навсякъде присъстващ, близък до човека. И защо е това? Защото Бог знае, че човека, ако остане сам, ще стане жертва на една страшна самота – самота, която идва със страданието, болката и болестта; самота, която взема най-страшната си форма в часа на смъртта; човека без Бог е едно обречено на самота, нещастно същество, без път в живота, без светлина в деня, без цел на съществуването, без никакъв смисъл на пребиваване в този свят. Може би именно поради тази страшна самота Бог е вложил при сътворяването на човека едно желание в сърцето му, едно безпокойство в живота му, едно търсене на смисъл и посока: Кой съм аз? Откъде идвам и накъде отивам? Какво ме очаква след този свят? Това желание за отговор на най-важните въпроси, които всеки от нас си задава, е изключително голямо и надхвърля човешките ни възможности за отговор ‒ на помощ ни идва Бог, Който ни се открива и ни отговаря на тези въпроси, но желае да го стори с нас, като живее, обича, страда и умира с нас и за нас – защото Бог желае да бъде винаги с нас; именно Исус е този Бог с нас (Емануил), и тук се ражда вярата ни – аз вярвам в Бог, Който ме е сътворил, Който ме е обикнал с най-чистата любов, Който ме е спасил чрез Своя Син и ме е призовал да живея като Негово дете. Всички хора сме Божии създания, твари, но само кръстеният става Божие дете, получава едно ново, неочаквано достойнство като подарък от Бог и както всяко дете има нужда от много грижи, време и любов, така и нашият Бог се грижи за нас, непрекъснато ни храни и ни дава Своята благодат, а чрез върховната жертва на Своя Син, ни показва колко много ни обича, защото ни е дал най-скъпото си, Своя Син. Постепенно вярата ми в Бога става доверие и живот с Бога, става вяра на Бога, а това означава, че се ражда у мен един нов живот, една нова любов, една нова история, защото моето име вече е записано в книгата на вечния живот. Няма разумно същество, което да не жадува със сърцето си истински живот и абсолютна любов, а тези две неща ни ги дава само вярата в Бога. Но понякога със сърцето си се стремим, а с мислите си се съпротивляваме – това може много да ни навреди. Вярата ни дава отговор на тези три важни въпроса: коя е най-великата мисъл, достойна за човека; коя е най-великата грижа, достойна за човека и кое е най-великото очакване, достойно за човека. Мисълта за Божия промисъл в човешкия живот е най-великата мисъл, достойна за човека, защото тя дава на душата мъдрост и блаженство. Грижата за спасението на душата е най-великата грижа, достойна за човека, защото душата е най-ценното съкровище на земята, което има нужда от най-голяма грижа. Очакването на смъртта е най-великото очакване, достойно за човека, защото то очиства съвестта ни и ни подканя към добри дела, плод на вярата ни. 

о. Койчо Димов