Иконата се „ражда” във Византия и е синтеза на хеленската традиция, която произлиза от гръко-римско наследство, променена и адаптирана за християнското учение и също така и форма на изкуство, което произхожда от Палестина, Мала Азия, Египет и Сирия.

Изображенията, които намираме в катакомбите от първите векове на християнството са като начало на иконописа. Първите икони са портрети на Христос, Богородица и на светците. Според традицията първата икона на Христос е нарисувана, когато Христос е бил жив на земята (ACHEIROPOIETOS). Като първи автор на икона на Богородица, според традицията, е св. Лука Евангелист. Смята се, че той е автор на три вида иконописа: ходегетрия, елеуса и деесис. Свидетелства, че иконите са вече съществували по време на апостолите намираме в документи от IV-ти и V-ти век. През V-ти век иконите са почитани от вярващите. Има учени, които смятат, че иконите произхождат от файумските портрети. Това са египетските портрети от III век рисувани върху гробовете. Характерното за тях е това, че лицето е изобразено фронтално, симетрично, със широко отворени очи с поглед насочен пред себе си.

С развитие на иконописа много важно значение има труланския събор през 692 година (това е синод на епископите на източната църква наричан също като събор пето-шести), който е продължение на втория константинополски събор от 553г., както и на трети константинополски събор от 680-681г. Събора определя съществото на иконата и за пръв път показва връзката между иконата и догмата на въплъщение. Събора е казал, че иконата изобразява човешкото изображение на въплътен Бог – Исус Христос. Събора определя нов задължителен канон на свето изображение. Христос не е вече изобразен в символи като агнеца (от стария завет), а като човек, защото словото – Исус Христос – е станал плът и се е вселил между нас. Събора е създал канон, с който може да се определи дали иконата е действително икона или като портрет на някой. Иконата е трябвало да дава свидетелство на Бог- човек, да покаже лицето на Бога (или на човек който е съединен с Бог), а също Неговата слава, изразена с графически възможности.

През VII-ти и IX-ти век се появява иконоборството (еретическо движение, което иска да отхвърли иконите и даже ги унищожава). След този период, когато иконоборството е отхвърлено, започва голямо развитие на иконописа и на църковното изкуство. Изкуството във Византийската империя преживява различни етапи на развитие, създавайки нови оригинални форми и нови канони, които дават на византийското изкуство един нов характер. Класическа красота, пропорциите са съединени с духовното измерение.

След падането на византийската империя през 1435 г. и под влияние на турското присъствие, центъра на иконописа се премества на планина Атос. От Византия иконописа прониква на балканите и в Русия. Благослов на иконата 

Благослов на икони най-много започва да се практикува по време на иконоборския период, защото е трябвало да се обясни смисъла на изображенията и защо те присъстват в християнския култ.

Централната точка която дава смисъла и едновременно „оправдава” иконите е догмата на въплащение на Божия Син. Догмата на въплащението и също библейското понятие на избражение са централна точка на благослов на иконата и също свързан с нея култ.

От гледна точка на християнската догматика, иконата свидетелства за това, че Синът Божий е станал Син Човешки, че Словото Божие е приело плът, а Божествения ипостас е станал Богочовешка Личност – конкретна и неповторима. Бог завинаги приема човешката природа, за да открие пътя на безкрайното възхождане към Бога. От гледна точка на сотирологията (учение за спасението) иконата ни открива бъдещото преображение на света, новите свойства на материята, одухотворена от огъня и светлината на несътворената Божествена благодат. В есхатологичен план (учение за края на историята), иконата свидетелства за това, че светът няма да бъде унищожен в края на времената, а ще се представи в своята идеална същност. Материята, освободена от греха ще стане подобна на духа. В мистичен аспект (религиозно преживяване като тайна и лична среща с Бога), иконата е откриване и проявление на сили и енергии. Тя е откриване и проявление на любовта на светията, изобразен на нея.

Можем да кажем, че теологията на иконата това е визуална теология, която чрез символи, обяснява божественото измерение, тоест въплатеното слово, в което човек на ново става икона – изображение на Бог. Заради това, че иконите имат определени изисквания е създаден така да кажем – художествен език и специална технология. Най – голямо внимание е обърнато към изображения на светците които са променени тоест изглеждат по различно от обикновен човек – подчертава се, че са преобразени от Божата благодат, затова светците на иконите нямат жива реалност, очите са насочени на тези който ги гледа което провокира да се започне лична молитва. Иконата е като прозорец на божествен свят. В иконописа липсва сянка. Тя се възприема като липса на светлина, но щом Бог е светлина не може да липсва в свято измерение. 

Култ към иконата

Втори ницейски събор /787 г./ е отхвърлил иконоборството. Тогава събора определя понятието на икона и приема култа. В документи на този събор четем:

„грижейки се за вярата, определяме, че предмет на култа могат да бъдат, не само драгоценен и оживотворяващ кръст но също нарисувани свети изображения, направени в мозайка или направени по друг начин, който с почит се слага в светите храмове, на литургически съдове и дрехи, на стените или върху дъската, в къщи или покрай пътища. Колкото по-често верните ще гледат изображенията, така още повече ще отдават почит на извор”

Събора подчертава почитта към иконите, която се отнася към извора - Бог. Така събора също изпозлва две понятия:

• Обожаване – което се отнася само на Бог
• Почит – дадена на икона на равно с Евангелието или кръста.

Основа на култ на иконата това е присъствие в нея на въплътеното слово.

Иконата в себе си тоест: дъска, бои... не е предмет на култ. Тя е предмет на култ защото в нея се съдържа изображение на действителност в която се отразява Словото [преизображение] – благодарение на това иконата се превръща в място на Неговото присъствие.

Иконите на Христос, Богородица, светците са отражение на изображение /слово/ и също място на присъствие на изобразените личности, за което говори църквата в самото освещаване. Който се моли пред иконата на Христос, Богородица или на светците моли се пред самия Христос, Богородица или светците. Връзката помежду иконата и въплътеното слово базира върху това, че изобразената личност е променена/преобразена, осветена/ и прилича на Него, от това произлиза култ на иконата. Всяка икона в центъра съдържа Христа. Тя е насочена към изображение на въплащение на Божия син – Исус Христос, Богородица е Неговата майка, тя е родила Божия син, светците, благодарение на вярата те приличат на спасителя по такъв начин те са станали Неговото огледало тоест – икона от гръцки eikon = изображение. Относителна точка за всяка една икона е въплтеното слово, Исус Христос, Божия Син – който е изображение /икона/ на невидимия и неописуем Бог.

Учението за изображенията Втори Ницейски събор е било потвърдено още на събора в Константинопол през 843 г. – и е актуално както в източната така и в западната църква.

JMB